Как да разкараш господин Неподходящ 12

23

  Сънят на Нел бе прекъснат от една голяма дупка на пътя, която Щастлив не успя да забележи.

  - Какво става? – тя го погледна объркано. Все още не се беше събудила напълно и не знаеше дали сънува или не.

  - Съжалявам! Минах през някаква дупка и колата малко се раздруса. Тази вечер започна по-рано да се стъмнява, а тук няма улично осветление. – обясни той виновно.

  Нел надигна глава и се огледа. Намираха се на някакво непознато за нея място. Наоколо не се виждаха никакви хора и сгради, само дървета и сгради. Беше започнало да се стъмва. Тя погледна учудено Щастлив.

  - Къде се намираме?

  - В покрайнините на града.

  - Струва ми се, че сме доста далеч от града. От колко време шофирате? – Нел го погледна напрегнато.

  - Не знам. Може би около 40-50 минути. – той се прозя уморено.

  - Къде ме водите? – тя продължи с разпита си, чувствайки известна тревожност.

  - На едно тихо и спокойно място, както Ви бях обещал. – отвърна Щастлив весело и ѝ се усмихна.

  Нелиа се замисли. Наистина му беше казала да я заведе на някое спокойно място за разходка, но си представяше нещо като парк, а не някоя планинска местност.

  „Сама съм си виновна. Все пак от Щастлив всичко може да се очаква, трябваше да го предвидя!” – помисли си тя недоволно.

  - Приели сте думите ми твърде буквално. Исках да отида на някое място в града, където не е прекалено шумно. Престарали сте се. – скара му се Нел любезно.

  - Не се притеснявайте. Знам какво правя. Мястото, където Ви водя, ще Ви хареса. – успокои я той със загадъчен глас и се усмихна.

  Тя го погледна съмнително. Местността беше доста пуста и дива. Къде би могъл да я заведе на разходка? Мястото бе по-подходящо за някакво углавно престъпление. Нел се притесни. Сега осъзна, че не познава добре Щастлив и не знаеше почти нищо за него, освен че е „странна птица”. Трудно ѝ беше да прецени намеренията му в момента и дали „странната птица” не бе хищна. Тя го погледна изучаващо. Щастлив шофираше с някакво странно спокойствие, изписано на лицето му. Нел се сви на седалката притеснено. Сакото, с което той я бе завил по-рано, се смъкна.

  „Ако искаше да ме убие, нямаше да се тревожи, че ще настина” – осъзна тя почти облекчено.

  Все пак Нел реши да бъде в готовност за бягство или борба, за всеки случай. Тя бръкна в дамската си чанта и извади от вътре една химикалка, после си събу обувките. За няколко минути успя да измисли план, който да задейства в случай, че Щастлив се окажеше някакъв психопат.

  Двамата скоро стигнаха до някакво място, където Щастлив отби колата и спря. Той излезе от колата и отвори багажника. Нел, която беше още в колата, изтръпна. Не можеше да види какво прави Щастлив. Дали не търсеше лопата и чувал?

  Капакът на багажника се затвори. Той се приближи до нейната страна и отвори вратата. Нел беше готова всеки момент да го нападне.

  - Вече може да излезете. Пристигнахме! – обяви Щастлив весело и се усмихна.

  Тя погледна ръцете му. Той държеше фенер, дъждобран и одеяло.

  - Какво ще правите с тези неща? – попита го Нел притеснено.

  - Фенерът ще ни осветява пътя, одеалото ще ни топли, а дъждобранът ще ни пази дупетата от мократа почва. – обясни Щастлив с лека усмивка.

  „Звучи логично.” – помисли си тя облекчено.

  - Изчакайте ме да си обуя обувките. – каза Нел с облекчен глас и се наведе. Скоро обувките ѝ бяха на краката и тя излезе, оставяйки в колата неговото сако.

  - Трябва да се хванете за ръката ми, защото има вероятност да паднете. Не се сетих, че сте с неудобни обувки. – той я погледна виновно.

  - Ще се справя! – отвърна Нел самоуверено и тръгна напред.

  - Не е в тази посока. – спря я Щастлив развеселено и ѝ посочи една малка пътечка. – Натам сме. – той се усмихна.

  - Добре. Ще вървя след Вас. – каза тя леко засрамено и се приближи до него.

  Щастлив тръгна с бавни крачки по пътеката. Нел го последва. Почвата бе кална и хлъзгава. Токчетата на обувките ѝ се забиваха в калта и ѝ беше трудно да върви. Поне бе доволна, че обувките ѝ имат здрави каишки и не оставаха в калта, което не можеше да се каже за обувките на Щастлив. На няколко пъти той остана по чорапи. Това искрено я забавляваше. Скоро и двамата се умориха. Изискваха се немалко усилия, за да се изкачат по стръмната пътека.

  - Още колко остава? – попита го Нел измъчено.

  - Не много. – успокои я Щастлив.

  - Дано мястото да си заслужава усилията ни! – каза тя недоволно, стъпвайки внимателно по калната пътека.

  - Заслужава си! Това е моето място за размисъл. Винаги идвам тук, когато не се чувствам добре. Мястото ме зарежда с енергия и ме прави щастлив. – той се обърна и я погледна.

  Точно в този момент Нелиа се хлъзна и залитна. Щастлив реагира светкавично и я хвана, точно преди да падне назад.

  - Сега не искате ли да ме хванете за ръката? – попита я той весело, докато все още я държеше във въздуха, а лицето му бе доста близо до нейното.

  Тя само го гледаше стъписано. Щастлив я изправи, след което я пусна от прегръдките си. Той тръгна отново нагоре. Нел го последва, протегна се и го хвана за ръката.

  - Ако това ще ми спаси кокалите, няма да се дърпам! – каза тя полушеговито, полу-уплашено.

  Щастлив само се усмихна и нищо не отвърна. С общи усилия скоро те стигнаха върха. Нел беше задъхана.

  - Това е моето, а вече и нашето място! – обяви той гордо.

  Нелиа погледна напред. От тук се откриваше гледка към целия град, осветен от безброй светлини. Дъхът ѝ секна.

  - Наистина е много красиво! – възкликна тя възхитено, чувствайки се като някакъв бог, наблюдаващ от високо.

  - И е спокойно. – допълни Щастлив, доволен от нейната реакция.

  - От къде знаете за това място? – полюбопитства Нел, без да отделя поглед от гледката.

  - Намерих го случайно.

  - Случайно сте се разхождали из пущинака и хоп? – тя го погледна развеселено.

  - Аз съм гъбар. Обичам да събирам гъби, когато имам възможност. Тук растат много хубави манатарки. – обясни той весело, докато слагаше дъждобрана на земята.

  - Интересно хоби имате. И аз обичам да събирам гъби, само че от магазина. – пошегува се Нел с него.

  Щастлив се усмихна, приближи се до нея и я зави с одеялото.

  - Сега можете да седнете върху дъждобрана. Гледах да го разположа на по-сухо място, откъдето да се насладите по-добре на гледката. – каза той любезно.

  - Престарали сте се. Благодаря! – тя му се усмихна с искрена призна-телност и седна върху дъждобрана.

  Щастлив застана прав до нея. Нел го погледна. Той беше само по риза и изглежда му бе студено, въпреки че се опитваше да го прикрие. Тя беше забравила сакото му в колата, а той не се сети да го вземе. Почувства се гузно.

  - Седнете до мен. Има място. – покани го Нел любезно.

  - Не се тревожете. Така съм добре. – отвърна Щастлив леко смутено и се обърна настрани, преструвайки се, че се интересува единствено от гледката.

  „Сега на срамежлив ли ми се прави?” – помисли си тя недоволно и се изправи.

  Той я погледна учудено. Нел се приближи до него и се загледа в гледката.

  - Какво има? Не Ви е удобно на дъждобрана ли? – попита я Щастлив загрижено.

  - Да. Неудобно ми е, че седя на него, увита с одеяло, докато Вие зъзнете прав. – тя го погледна обвинително.

  Той сведе смутено глава.

  - Не е така. Чувствам се добре.

  - А и ме лъжете на всичкото отгоре! Нали не обичахте да го правите? Накарах Ви да стоите прав и премръзнал, а и да ме излъжете. Доста съм талантлива, не мислите ли? – Нел говореше спокойно, но язвително.

  - Няма достатъчно място на дъждобрана за двама ни. Ако седна до Вас, ще си намокрите краката. – опита се Щастлив да се защити.

  - Тогава няма да сядаме. – реши Нел, след което отгърна одеалото и го заметна така, че то да покрива и двамата.

  Той не се отдръпна, само се усмихна смутено. Тя остана доволна.

  - Та за какво говорихме? За гъбарство. Как решихте да станете гъбар? – Нел започна непринуден разговор.

  Щастлив започна да ѝ разказва как е станал гъбар, какви гъби събира и по кое време, какво удоволствие му носи това.

  - Какви са другите Ви хобита, освен гъбарството? – полюбопитства Нел, след като той приключи с обясненията. Всяка информация за него щеше да ѝ бъде от полза. Трябваше да го опознае по-добре, за да може да го разгроми. Но в момента не го правеше само с тази цел. Беше ѝ наистина любопитно какъв човек е Щастлив. Особено след като по-рано се уплаши, че той може да психопат.

  - Ами... – Щастлив започна притеснено. – Вие знаете за някои от тях. В работилницата, с която сте се заела, ще рисувам, ще правя дърворезби, ще сглобявам къщички и мебели за моите животни и ще шия, защото вече се научих да го правя. – той се усмихна гордо.

  Нелиа също се усмихна, но нищо не каза. Чакаше Щастлив да про-дължи да разказва.

  - Обичам също да чета книги, да измислям нови ястия, да се занимавам с градинарство. Когато посещавам родителите си на село им помагам с работата по нивата, по градината, с животните. Понякога си правя кратки екскурзии, на които се изразявам като фотограф. Също така разхождам кучетата си и си играя с котките ми. – очите му се изпълниха с любов, когато спомена животните си.

  - Кучетата и котките ли? Колко са на брой? – Нел го погледна изненадано.

  - Засега са само 2 кучета и 3 котки, но когато се преместя в къщата си, ще си взема още. Сега малкият ми апартамент не ми позволява да се грижа за повече животни. – Щастлив изглеждаше тъжен от този факт.

  - Не Ви ли е страх, че ще стане голяма лудница? Дори не знак как сега се справяте сам с толкова животни. – каза тя удивено.

  - Нямам нищо против. Звукът на самотата е по-страшен от този на счупената ми любима ваза. – отвърна той замислено и се усмихна. – Пък и синът на домашната ми помощница ми помага с разхождането и храненето на любимците ми.

  - Явно доста обичате животните. – констатира Нел възхитено. – Аз също обичам животните, но живея под наем и не мога да си позволя да отглеждам дори бълха! – допълни тя шеговито, но в очите ѝ се четеше съжаление.

  - Ако искате, мога да говоря с хазяите Ви. Понякога мога да бъда много убедителен. – Щастлив я погледна въпросително, макар че предложението му не бе сериозно.

  - Сигурна съм, че е така. Но по-добре не рискувайте, защото като нищо ще се озова на улицата. Хазяите ми са доста темпераментни. – Нел го погледна предупредително. Не искаше той да се меси в личния ѝ живот.

  - Жалко. – Щастлив се намръщи. – Не успях да намеря хубав дом дори на една злочеста бълха!

  Нел чак сега разбра, че той се е шегувал и се засмя.

  - Може да я приютите при Вас. Хем на сухо и топло, хем ще си има разнообразно меню! – предложи тя шеговито.

  - Не съм чак толкова гостоприемен! – отвърна той отбранително и се усмихна.

  Нелиа отвърна на усмивката му. Двамата се умълчаха за малко.

засили. Той погледна загрижено към Нел.

  - Стана доста студено. Не искам да се разболеете заради мен. По-добре да тръгваме.

  - Май сте прав. Гледката е страхотна и ако не беше този вятър, който брули лицето ми, можех да ѝ се наслаждавам още дълго време. – отвърна тя примирено.

  - Ще Ви доведа друг път, когато времето е по-благосклонно. – обеща ѝ Щастлив.

  - Без калта и вятърът няма да е толкова интересно. – отвърна Нел шеговито и му се усмихна.

  - Вероятно. Но съм склонен да се примиря с тази подробност. – той се усмихна весело.

  Тя свали одеалото от гърбовете им и започна да го сгъва. Стана ѝ хладно, но тя се обнадежди, че скоро ще е в колата. Щастлив се наведе, взе дъждобрана и го сгъна, след което взе одеалото от ръцете ѝ. Фенерът също беше в ръцете му. Нел се обърна да погледне за последно гледката. Вече се чувстваше по-спокойно и ведро.

  - Благодаря, че ми показахте това място. – каза тя с признателен глас, обръщайки се към него.

  - Просто Ви върнах услугата. – отвърна той скромно.

  - Каква услуга? – зачуди се Нел.

  - Благодарение на Вас не се чувствах самотен и не на място на сватба-та. – той ѝ се усмихна признателно.

  Тя не беше много сигурна за какво точно ѝ благодари – за това, че се държа безразлично и грубо или за това, че разби сърцето му. Реши да си замълчи, защото не знаеше какво да му отвърне. Само се усмихна леко и тръгна. Изведнъж обаче се спря.

  Щастлив направи няколко крачки напред, преди да забележи, че Нел е спряла. Той се обърна озадачено и я погледна. Тя стоеше на едно място, със сериозно изражение на лицето. Щастлив се огледа притеснен наоколо, но не видя нищо притеснително. Погледът му пак се спря върху Нелиа. Тя се усмихна, разпери ръце и запя силно:

  - Ветровеее... не знам текста... еее... ветровеее... все още не знам текста... еее...

  Той започна да се смее с все сила. Нел също започна да се смее, но не спираше да пее. Изведнъж обаче спря, направи крачка назад, залитна и падна по дупе на калната земя. Щастлив бързо се озова при нея. С бързо движение махна един празен плик от снакс, който се беше залепил на лицето на Нел и закриваше устата и очите ѝ. Тя седеше втрещено и не помръдваше. Двамата само се спогледаха и изведнъж почнаха да се смеят. Той се опита да ѝ помогне да стане, но не успя, защото се превиваше от смях. След третият опит успя някак да я изправи. И на двамата им бяха тръгнали сълзи от смях, а коремите ги заболяха, но не можеха да се спрат. Скоро, с големи усилия, те успяха да се овладеят.

  - Винаги съм искала да направя нещо подобно, но не съм и подозирала, че хорската немарливост ще ме саботира. – каза Нел весело.

  - Но пък добре се получи. Жалко, че не се сетих да Ви снимам с теле-фона. Щеше да се получи страхотен клип! – Щастлив въздъхна разочаровано.

  - Нищо. Важното е, че и двамата ще помним тази случка. И няма да разказваме на никой за нея! – Нел го погледна предупредително.

  - Имате думата ми! – обеща Щастлив сериозно.

  Тя тръгна по пътеката, а той застана плътно до нея, готов да ѝ се притече на помощ, ако се наложи. Слизането щеше да е по-трудно от качването. Двамата взаимно се подкрепяха при слизането. Токчетата на Нел обаче или потъваха в калта, или се подгъваха. Краката я заболяха, а калта по задните ѝ части допълнително засилваше нейния дискомфорт.

  - Почакайте! – каза изведнъж Щастлив и се спря. – Нека Ви нося на гръб. Така ще слезем по-бързо и няма да нараните краката си. – той приклекна и се потупа по гърба.

  Нел го погледна нерешително. Предложението му ѝ се струваше доста изкушаващо, но пък от друга страна неговите обувки постоянно се измъкваха от краката му. Имаше голяма вероятност двамата да паднат надолу по стръмната пътечка.

  - По-добре е да слизаме, както правехме до сега. Опасно е да ме носите на гръб. – тя отклони любезно предложението му.

  - Ще бъда много внимателен. Познавам пътя и знам как да сляза безопасно. – увери я той, гледайки я настойчиво.

  Нел реши да рискува.

  - Добре. – каза тя примирено, приближи се до него и се качи на гърба му.

  Щастлив ѝ подаде фенера и одеалото.

  - Заметнете се с него, а после насочете фенера към пътеката.

  Нел внимателно се наметна с одеалото, след което насочи фенера към пътеката. Щастлив се изправи. Нел го прегърна здраво. Той се усмихна и тръгна предпазливо надолу. Първоначално тя трепереше от страх да не паднат, но скоро се успокои. Щастлив изглежда знаеше какво прави. Гърбът му беше топъл и скоро Нел се унесе в приятна дрямка. Както винаги в съня ѝ присъстваше розовия заек, който беше мил и започваше да ѝ става приятен.

24

  Нелиа беше седнала зад бюрото си и гледаше с усмивка букета пред себе си. Той бе пратен от Щастлив, но не това я радваше. Преди около 5 минути един куриер ѝ донесе необичаен букет, който представляваше една огромна гъба манатарка, украсена и опакована като истински букет. Първоначално тя не разбра смисъла на този странен подарък, но когато видя картичката с инициалите на Щастлив, ѝ стана ясно. Текста в картичката гласеше:

  „Намерих това съкровище в гората, докато Вие сладко спяхте на гърба ми. Исках да Ви изненадам, когато се събудите, но за съжаление забравих. Надявам се, че не е късно да приемете скромния ми подарък.

                                    С най-искрени пожелания: Щастлив

 P.S. Държах гъбата в хладилник, за да не се развали. Съветвам Ви да си я сготвите още днес, защото ще има миризливи последствия.

  Нел се замисли. Тя се беше събудила в неделя сутринта, но вместо в леглото си, беше спала в колата на Щастлив, заметната с одеало, а той спеше зад волана, загърнат в сакото си. Последното нещо, което си спомняше, бе, че Щастлив я носеше на гръб по пътеката. Вероятно беше заспала и той я бе докарал пред блока, в който тя живееше. По незнайни причини обаче не я беше събудил.

  - Щастлив, събудете се. – Нел го побутна и изохка. Беше се схванала от спането в колата.

  Той бавно отвори очи, погледна я, след което пак си затвори очите. Тя пак го побутна. Щастлив си отвори очите и я погледна. Все още не можеше да загрее какво става.

  - Заспали сме в колата Ви. – каза Нел недоволно.

  Той протегна ръка и я пипна по лицето, за да се увери, че не сънува. Тя надигна вежди и го погледна с насмешка. Щастлив ококори очи, дръпна ръката си и се изправи. Изражението му стана притеснено. Той погледна през прозореца на колата, после погледна часовника си.

  - Та ние сме изкарали нощта тук! – констатира той хем изненадано, хем смутено.

  - Защо не ме събудихте? – попита го Нел обвинително.

  - Снощи толкова сладко спяхте, че сърце не ми даде да Ви събудя. Реших да изчакам, докато сама се събудите. – оправда се Щастлив, навеждайки виновно глава.

  - Бая сте чакали! – отвърна тя иронично, но изражението на лицето ѝ се смекчи.

  - Съжалявам! – каза той разкайващо се.

  - Не сте го направили с лоши намерения, затова Ви прощавам. Но друг път не бъдете чак толкова деликатен с мен. – отвърна Нел великодушно и се усмихна.

  - Добре. – Щастлив си надигна главата и също се усмихна, макар и плахо.

  - По-принцип пожелавам „Лека нощ” и си тръгвам, но сега е по-удачно да кажа „Добро утро!”. – каза тя шеговито и отметна одеалото от себе си.

  - Добро утро! И довиждане! – пожела ѝ Щастлив с весела усмивка, излезе от колата и ѝ отвори вратата.

  Нел взе дамската си чанта и излезе.

  - Довиждане. Благодаря, че ме докарахте. – каза тя любезно и тръгна.

  „Сигурно тогава е забравил да ми подари гъбата.” – помисли си Нелиа развеселено и се усмихна.

  Тя се пресегна и докосна манатарката. Леко лепнеше. Щастлив беше прав – гъбата трябваше да се сготви в най-скоро време, защото времето днес бе топло и гъбата по-бързо се разваляше. Нел се замисли дали пък да не скрие гъбата някъде в офиса на Никола. След няколко дена там нямаше да може да се стои от неприятната миризма на сплута гъба. Колкото и изкушаваща да бе тази идея, тя не можеше да го направи. Повечето ѝ колеги бяха видели необичайния букет, когато ѝ го донесоха. Алибито ѝ нямаше да издържи пред показанията на свидетелите. Нел въздъхна недоволно. Вече беше решила как да си върне на Никола, но ѝ се струваше, че това няма да му е достатъчно.

  „В краен случай ще искам съвет от Калина. Но би трябвало да го уцеля в слабото му място.” – помисли си тя самодоволно.

  Сега трябваше само да изчака точния момент. Никола я избягваше цяла сутрин, но щеше да му се наложи да се изправи пред нея, иска или не. Все пак работеха в една фирма. Нямаше къде да се скрие.

  Нел се загледа в компютъра си. Работниците бяха приключили с работата си по работилницата. Тя търсеше определени мебели и предмети, които щяха да служат за обзавеждане и интериор на работилницата. Вече беше намерила някои неща от списъка си по интернет. Щеше да продължи да търси, обикаляйки и по антикварни магазини. Нелиа беше силно ентусиазирана, макар и да ставаше въпрос само за една работилница. Тя знаеше, че идеята ѝ е страхотна и нямаше търпение да види работилницата готова. Щастлив щеше да остане много приятно изненадан, а г-н Георгиев – доволен. Поне така се надяваше.

  Нел погледна часовника си. Почти бе станало време за обедна почивка. Тя почна да оправя бюрото си. Беше се разбрала с Калина да обядват заедно. Приключи набързо с подредбата и се приготви да излиза. На вратата ѝ се почука. Седна обратно на мястото си и направи равнодушна физиономия. Знаеше кой е.

  - Влез. – каза Нел спокойно и отгърна една папка, преструвайки се, че я разглежда.

  Никола влезе в офиса ѝ.

  - Искаш ли да обядваме заедно? – попита я той със сладък глас и невинно изражение.

  - Вече има друг ангажимент. – оказа му тя спокойно, без да го поглежда.

  - Жалко. Исках да те черпя един обяд. – Никола звучеше по-скоро облекчен, отколкото натъжен.

  - По какъв повод? – Нел го погледна престорено неразбиращо.

  - За да се реванширам задето не успях да дойда на сватбата на сестра ти. – обясни той с мек глас, а изражението му стана още по-мазно.

  - Всъщност... – Нел се усмихна широко. – Няма причина да се извиняваш. По-добре стана, че не успя да дойдеш. – допълни тя облекчено.

  - Така ли? Защо? – Никола се приближи и седна на стола пред бюрото ѝ, гледайки я любопитно.

  „Хвана се на стръвта!” – помисли си Нел ликуващо.

  - Защото си намерих страхотен кавалер, който ме забавляваше през цялото време и за мигне скучах! Прекарах си чудесно на сватбата. – тя се усмихна още по-широко.

  - Значи да не съжалявам за постъпката си. – измънка той някак обидено.

  - Недей. На теб щеше да ти е неудобно пред толкова непознати хора и едва ли щеше да си изкараш добре. Мъжът, който те замести, нямаше да смее да ме приближи, защото щеше да си помисли, че сме нещо повече от колеги! – Нел се изхили така, все едно е казала нещо нелепо.

  Никола я гледаше объркано. Очакваше тя да бъде сърдита, обидена, дори бясна, но не и това. Трябваше да се чувства облекчен, че нямаше скандал, но не беше така. Той се напрегна, дори се раздразни. Беше засегната мъжката му гордост, защото беше изместен от друг.

  - Радвам се, че си изкарала добре и всичко между нас е ОК. – отвърна Никола с фалшива усмивка, но очите му излъчваха гняв.

  - Да, чувствам се чудесно. Но ти ми изглеждаш малко блед. Още ли те държи махмурлука? – попита го Нел с престорена загриженост.

  - Не. Сигурно е от горещината. – отвърна той смутено. Уплаши се, че ще се издаде колко е ядосан заради „другия”.

  - Но в офиса е хладно. – тя го погледна учудено.

  - Да, но кръвта ми е гореща! – обърна го Никола на шега и се усмихна.

  Нелиа не се засмя на шегата му.

  - Аз ще тръгвам, а ти върви пий нещо студено. Не искам да ме чакат. – каза тя със сериозен вид и се изправи, взимайки дамската си чанта.

  Той също се изправи и я погледна някак особено.

  - Да не би да имаш среща с тайнствения кавалер от сватбата? – попита я престорено шеговито, но в погледа му се четеше ревност.

  Нел само се усмихна и тръгна, без да го изчака. Съвсем спокойно излезе от фирмата и чак когато се качи в колата си и потегли, се отпусна. На лицето ѝ цъфна победоносна усмивка. Отмъщението ѝ беше перфектно. Беше ѝ трудно да изглежда безразлична от неговото присъствие, защото ѝ идваше да го прасне с нещо. Но не трябваше да се разкрива и съумя да се контролира. Тя беше сигурна, че Никола в момента си умира от яд, че не дойде от сватбата. Нел започна да се смее на глас, спомняйки си ревнивата му физиономия. Предполагаше, че сега той ще иска да се докаже пред нея, особено след като имаше такава силна мотивация – нейния тайнствен кавалер.

  „Ако разбере, че мъжа, който го измести, е Щастлив, ще му се срине цялото самочувствие.” – помисли си тя развеселено.

  „От друга страна никой във фирмата на трябва да разбира за това, защото ще си имам проблеми с шефа.” – осъзна Нел притеснено.

  Бе необходимо да държи в тайна отношенията си с Щастлив, защото малко хора щяха да повярват, че няма нищо между тях. Трябваше да продължи с плана, затова си бе уговорила среща с Калина. Този път Нел мислеше да приложи план „Аз съм всичко, което мразиш”. Познаваше Щастлив от около месец и вече бе придобила представа какво харесва и какво – не. След като с Калина обсъдят как да действа, Нел трябваше да покани Щастлив на приятелска среща. Щеше да измисли някаква причина защо иска да излезе с него, а не с „гаджето” си. След това щеше да действа. Надяваше се този път да има успех, макар че вече не бе толкова решителна като в началото. Тя бе започнала да симпатизира на Щастлив, но не достатъчно, че да пожелае да го за-държи до себе си.